Така се казваше филмът, който гледах снощи. Беше по романа на Стивън Кинг The Body. Не го бях чел. Не обичам Стивън Кинг. Прекалено ми е комерсиален (аз и Гришам намирам за комерс, но съм му чел 2-3 романа)...
Тази сутрин не се събудих с главоболие, но за сметка на това ми беше тъжно. Сетих се за момчетата - героите от фима - тийнейджъри, които правят планове за живота си, а той - животът, им протича по коренно различен начин. Замислих се за собственото си ежедневие - към момента скучно и в монотонност, водеща до депресивност. Какви планове за бъдещето си имах, когато бях малък, еееее. Дори като тийнейджър все още си вярвах. От известно време обаче съм станал такъв реалист, че псувам Иван и Андрей, които на всеки финал на скандалджийското си шоу се опитват да ме уверят, че няма невъзможни неща. Нема, ама има!!!
И май всичко е Съдба.
Никога не съм вярвал, че ще го кажа, понрже вярвам в собствените си сили, но животът ми доказа, че понякога и газа да си скъсам това, за което се боря, не се получава и не се получава...
Днес ми се обади един приятел за съвет - какво да прави: получил суперизгодно бизнеспредложение, което приел с охота. Вчера обаче от другаде му предложили нещо още по-добро... Та копелето се чуди в момента кой път да поеме!
До колко градим сами живота си и в каква степен той предварително е начертан? Знам, че да виним Съдбата е просто прехвърляне на собствената отговорност, но понякога, когато правим достатъчно нещо да се случи и даваме 110% от себе си, то пак не става... тогава кой е виновен? Пак ли ние самите? Или може би само сме си мислели, че даваме 110%... Може ли да се раздаваме още и още?!